„Приказки от хиляда и една нощ“ (на арабски: كتاب ألف ليلة وليلة; на персийски: هزار و یک شب), известни също като „Приказки на Шехерезада“, е сборник от народни приказки от Близкия изток и Южна Азия, съставен на арабски език през Златния век на исляма.
В съвременния си вид сборникът се формира в продължение на столетия с приноса на множество автори, преводачи и учени от Близкия изток и Северна Африка, а корените на самите приказки могат да бъдат проследени до древната и средновековна арабска, персийска, индийска, египетска и месопотамска литература и фолклор. Много от тях се появяват като народни приказки по времето на Халифата, докато други, най-вече рамковият разказ, вероятно са заимствани от персийския сборник „Хиляда приказки“ (هزار افسان), който от своя страна включва индийски елементи. Въпреки че най-старият запазен арабски ръкопис на „Хиляда и една нощ“ е от 14 век, учените обикновено отнасят появата на сборника към 9 век.
Общото за всички варианти и издания на „Хиляда и една нощ“ е първоначалният рамков разказ за владетеля Шахриар и неговата съпруга Шехерезада, принудена да разказва всяка нощ нови и нови приказки. Общият брой на нощите и приказките в различните варианти на сборника е от няколкостотин до повече от хиляда. Някои от най-известните приказки от „Хиляда и една нощ“, като „Аладин и вълшебната лампа“, „Али Баба и четиридесетте разбойници“ и „Пътешествията на Синдбад Мореплавателя“, въпреки че вероятно са автентични близкоизточни народни приказки, не са част от арабските версии на сборника, а са добавени по-късно в него от европейски преводачи и компилатори.
На български са превеждани от Светослав Минков като „Хиляда и една нощ“ (1957), „Приказки на Шехеразада“ (1959, 1961, 1963, 1972, 1976).
Съдържание
„Хиляда и една нощ“ започва с разказа за цар Шахриар, който, огорчен от изневярата на любимата си жена, решава, че всички жени са лукави и измамни. За да се предпази от нов позор, той се жени всяка вечер за нова девица, а на следващата сутрин я убива.
