Персийският език (فارسی) е ирански език от семейството на индоевропейските езици, говорен от над 60 милиона души в Иран, Афганистан и Таджикистан, където е официален език, както и в Узбекистан, Пакистан, Ирак и много страни по света със значителни персийскоезични имигрантски общности.
Днес персийският език, подобно на българския, е плурицентричен език и има няколко книжовни норми:
Таджики в постсъветска Средна АзияПарси и дари са изключително близки и използват вариант на арабската азбука, но въпреки силното арабско лексикално влияние запазват граматичните си сходства с повечето съвременни европейски езици. В същото време таджикският използва кирилица и се отличава с множество архаични характеристики, като много по-малкия брой арабски заемки, както и с чувствително руско лексикално влияние.
Съвременният персийски език е продължение на средноперсийския, официалният религиозен и литературен език в Сасанидското царство, а чрез него и на староперсийския от епохата на Ахеменидите. В продължение на векове персийският език се използва широко в художествената и научна литература в източните части на Ислямския свят. Той оказва значително влияние върху съседните му тюркски, арабски, кавказки и индо-ирански езици в Средна Азия, Близкия изток и Индия, особено върху говорения в Южна Азия урду.
История
Съвременният персийски език е новоперсийски език, наложил се в днешен Иран и Афганистан през 11 в., след приемането на исляма, заради което той ползва разширен вариант на арабската азбука. Той измества средноперсийския, който е бил официален език на Персийската империя при династията на Сасанидите с писмена система пахлави (вариант на арамейската писменост). Преди него по тези земи до 3 в. пр.н.е.
