Древногръцкият храм (на старогръцки: ναός, naós или наос, жилище, семантично се различава от храм на латински: templum) е сграда, построена да приютява статуя на божество в древногръцката религия. Интериорът на храма е особено място, тъй като жертвоприношенията и ритуалите, посветени на съответното божество, се извършват извън него, в по-широката зона на светилището, която може да е значително по-голяма. Храмовете често се използват за съхранение на оброчни дарове. Те са най-важният и най-разпространен тип сграда в древногръцката архитектура. Сградите, построени да изпълняват функциите на храм в елинистичните държави извън Европа, често се придържат до голяма степен към заварените местни традиции. Дори когато гръцкото влияние е видимо, те обикновено не се считат за древногръцки храмове. Това се отнася например за гръцко-партските и бактрийските храмове или за сгради в Елинистически Египет, които следват древноегипетската традиция. Повечето гръцки храмове са ориентирани съобразно астрономически критерии (в посока изток-запад), но има и изключения.Между IX и VI век пр. Хр. древногръцките храмове прерастват от малки кирпичени постройки в монументални сгради с двоен портик, обградени с колонади, като често достигат и над 20 метра височина (без покрива). Стилистично те са подчинени на специфичните за региона архитектурни стилове. Докато първоначално разграничението е между дорийски и йонийски стил (ордер), към края на III в. пр. Хр. възниква и трети стил с коринтския ордер. Разработени са множество различни планове на основите, всеки от които може да се комбинира с различна надстройка. След III век пр. Хр. строежът на големи храмове намалява и макар че през II век пр. Хр. отново се възражда за кратко, той спира почти изцяло през І в. пр. Хр. След това са започвани само по-малки сгради, докато старите храмове продължават да се ремонтират или довършват.
Гръцките храмове са проектирани и конструирани според строго зададени пропорции, определени най-вече от долния диаметър на колоните или от размерите на фундамента. Почти математическата строгост на така постигнатите основни конструкции се облекчава чрез някои оптични подобрения. Въпреки широко разпространената идеализирана представа за искрящо бели колонади, гръцките храмове са били боядисвани в яркочервени и сини цветове, които контрастират с бялото на камъните или мазилката. По-украсените храмове са снабдени с много богата фигурална украса под формата на релефи и фронтони със скулптури. Изграждането на храмове обикновено се организира и финансира от полисите или от светилищата. Частни лица, особено елинистическите владетели, също са спонсорирали такива сгради. В края на елинистическия период намаляването на тяхното богатство и прогресивното включване на гръцкия свят в границите на Рим, чиито чиновници и владетели поемат управлението, ознаменуват края на строителството на гръцки храмове. Новите храмове принадлежат вече към традицията на римския храм, който въпреки силното гръцко влияние има различни цели и следва различни естетически принципи.
Основната сграда на храма е разположена в по-голям парцел (теменос), обикновено заобиколен с ограда или стена (периболос), като целият комплекс обикновено се нарича светилище. Акрополът в Атина е най-известният пример, въпреки че очевидно е бил използван като цитадела още преди в нея да бъде построен храм. Светилището може да включва много спомагателни сгради, свещени горички или свещени извори, в него живеят животни, посветени на божеството, а понякога и хора, които се нуждаят от убежище – например избягали роби.
